Днес присъствах на интересно събитие – „Тържествена смяна на европейския караул” – както организаторите (Паневропейския съюз и Атлантическия клуб) бяха решили да представят лекциите на посланиците на Кралство Швеция и на Кралство Испания у нас на тема: „Лисабонският договор – новите европейски приоритети след 2009/2010”. С посланик Хорхе Фуентес имам старо познанство от преди 15 години, когато той беше първи мандат в България, а аз – председател на парламентарната комисия по външна политика.
Чухме две съдържателни презентации за отиващото си шведско и наближаващото испанско председателства на Европейския съюз. В думите и на двамата дипломати се чувстваше консолидираната позиция на държавите и нациите им. Разбира се, че и в двете страни има политически плурализъм и мненията по много въпроси в обществото не са единни. Но никой не си и помисля, че когато шведите или испанците заявят позиция на международната сцена, това не изразява обща национална политика.
Можем ли да кажем това за нас, българите? Колко пъти през последните 20 години на високо държавно равнище ние сме поставяли под съмнение националните си позиции? Последният грозен пример за това бяха изявленията на бивш министър-председател на една партийна конференция в Русия. Докога българските политици ще избиват комплексите си за малоценност в чужбина? Кой ще ни уважава, ако непрекъснато правим това? Кога ще успеем да надраснем различия от политически и друг характер за да можем по големите въпроси да се почувстваме заедно като българи?
Разбира се, че отговорите на тези въпроси опират до всеки един от нас. Но те се очакват преди всичко от нашите държавници.
