Николай Камов

В последният си брой авторитетното британско списание “Икономист” посочва, че България и Румъния са нарицателно за корупция в Брюксел. Трудно може да се възрази на това твърдение. Трайната представа за корумпираността на двете държави беше формирана в годините след демократичните промени през 1989 година.

Поредица от правителства вместо да се преборят, засилваха корупционните практики и всяко в свой стил и изгода ги усъвършенствеха. Повечето от тези правителства, особено през 90-те години се оправдаваха за своите неудачи с наследството от комунистическия режим. Както се видя, това не им помогна да просъществуват повече от един мандат, не помогна и на борбата с корупцията, която едва ли може да се отнесе към наследството от комунизма.

Фактите никак не са радостни. България е оформила негативната оценка за себе си именно през периода на своето демократично развитие, когато е имала най-големи шансове да се доближи до практиките на развитите демокрации, а не да се отдалечи от тях. В този смисъл критерият за оценка на сегашното българско правителство и мнозинство в парламента е достатъчно ясен – не какво са заварили, а какво ще направят.

Мисля, че ресурсът за оправдания с наследството се изчерпа и психологическата граница бе началото на Новата година. От тук нататък всеки ден и всяко действие ще очитат възможностите на управляващите България да излезе от непосредствената криза и то още през тази година, а в рамките на периода на управленския мандат да направи и реални стъпки за преодоляване на лошия си образ.

Днес от 17.30 до 19.30 ще бъда в книжарница “Сиела” в Парк Мол Стара Загора. Там може да си купите моята книга “Да бъдеш свободен” и да получите автограф. Или просто да се срещнем и поговорим за живота. Ще се радвам да се видим!

Благодаря на всички, които се отзовахте на поканата и ми оказахте уважение със своето присъствие в книжарницата. Надявам се моята книга да ви хареса. Щастлива Коледа!

Новото управляващо мнозинство прие първият си бюджет и с това престана да бъде ново. Сега е време да вдигне поглед към по-перспективни цели. Следващият бюджет? Не. Магистрала „Тракия”? Не е достатъчно. България има нужда от нова стратегическа цел. След приемането ни в НАТО и ЕС ние нямаме такава.

В понеделник идната седмица в Копенхаген ще се съберат лидерите на близо 200 държави, за да обсъдят проблемите на човечеството, свързани с климатичните промени. Светът очаква най-вече какво ще каже американският президент Обама и какви ангажименти ще поеме САЩ като най-голям замърсител, както и най-развитите индустриални държави. Светът не иска да се примири с факти като този, че всяка секунда се унищожава гора с размерите на футболно игрище и очаква от националните лидери да бъдат на световно ниво. Не знам как се подготвя българското участие, но ако не можем да повлияем съществено на глобалните състояния, можем да вземем повод от срещата и да поставим тези въпроси като №1 за своята страна.

„България – най-чистото място в Европа” от слоган за 10 години може да се превърне в реалност, ако сегашното правителство събере политически кураж, освен с кризата, да се пребори и за бъдещото ни място в този свят. Така, впрочем, то би могло да си осигури и по-дълъг политически живот от „рекордния” досега един мандат.

Тук нямам намерение да доказвам технически, че изборът на такава национална стратегия е възможен. Достатъчно е да спомена само, че неразвитата, а впоследствие и ликвидираната социалистическа индустрия може от загуба да се превърне в предимство. Вземете само „Кремиковци”. Но въпросът има много по-мащабни измерения: нова култура, създадена не само от естественият интерес на младите към „зелените” проблеми, а смели нововъведения в образователната система; стимули и принуди в поведението на хората и бизнеса; съчетаване на дадености, като минералните извори, например, с целенасочено развитие на нови и модерни дейности; изцяло нов образ на българите пред света.

Успехът може да бъде грандиозен, ако се мобилизира целият потенциал на нацията. Благодарение на подобен избор, представите за съвременна („тъмна” в старите ни представи) Индия се свързват с компютрите и комуникациите – там се продават 15 милиона мобилни телефона за месец. След 10 години, когато срещнат българин, реакцията може да бъде: О, България! Искам да живея във вашата страна!

Днес присъствах на интересно събитие – „Тържествена смяна на европейския караул” – както организаторите (Паневропейския съюз и Атлантическия клуб) бяха решили да представят лекциите на посланиците на Кралство Швеция и на Кралство Испания у нас на тема: „Лисабонският договор – новите европейски приоритети след 2009/2010”. С посланик Хорхе Фуентес имам старо познанство от преди 15 години, когато той беше първи мандат в България, а аз – председател на парламентарната комисия по външна политика.

Чухме две съдържателни презентации за отиващото си шведско и наближаващото испанско председателства на Европейския съюз. В думите и на двамата дипломати се чувстваше консолидираната позиция на държавите и нациите им. Разбира се, че и в двете страни има политически плурализъм и мненията по много въпроси в обществото не са единни. Но никой не си и помисля, че когато шведите или испанците заявят позиция на международната сцена, това не изразява обща национална политика.

Можем ли да кажем това за нас, българите? Колко пъти през последните 20 години на високо държавно равнище ние сме поставяли под съмнение националните си позиции? Последният грозен пример за това бяха изявленията на бивш министър-председател на една партийна конференция в Русия. Докога българските политици ще избиват комплексите си за малоценност в чужбина? Кой ще ни уважава, ако непрекъснато правим това? Кога ще успеем да надраснем различия от политически и друг характер за да можем по големите въпроси да се почувстваме заедно като българи?

Разбира се, че отговорите на тези въпроси опират до всеки един от нас. Но те се очакват преди всичко от нашите държавници.